СЪН / BI-MONG

Джин се събужда една нощ, след като е сънувал, че предизвиква катастрофа на път за бившата си приятелка. Той отива на мястото от съня, където наистина се е случила такава катастрофа. Джин проследява полицаите до дома на заподозряната Ран, която отрича да е блъснала другата кола и да е избягала, защото по това време е спяла. Джин обяснява съня си на полицаите и моли да бъде арестуван. Но те решават, че е луд и отвеждат със себе си Ран. Следвайки я, Джин скоро открива, че всички негови сънища се въплъщават в живота ù, но… докато тя самата ходи на сън.

Сън носи отличителните черти на филм на Ким Ки-дук. Налице са странният любовен триъгълник (или поне четириъгълник) и невъзможното бягство от затвора от Стик No. 3, гротескните сцени на самонараняване и необуздано ирационалните и променящи гледната точка финални сцени от Островът, както и присъствието на будистка статуя, която спокойно наблюдава случващото се, както в Пролет, лято, есен, зима… и пролет. Различното тук е бъбривостта на диалога, идваща от режисьор, известен по-скоро с безмълвните си герои. Дори в това отношение обаче Ким Ки-дук използва езика, за да подчертае бездната на общуването, която съществува между драматичните му персонажи – Джин и Ран говорят много и повтарят казаното, но Джин използва японски, а Ран и другите герои се изразяват само на корейски. И така техните разговори, макар привидно да ги приближават, служат и за това постоянно да ги раздалечават (както и да ги измъкнат напълно от действителността). Въпреки заглавието обаче, това е филм за хлъзгавата природа на реалността и за силата на самопожертвователната любов, която възвръща баланса и ражда промяна в иначе заключения в повтарящия се модел на разделени и объркани човешки същества свят.

Южнокорейски режисьор, роден през 1960 г. в Бунва. Учи изящни изкуства в Париж. Преди да дебютира като режисьор през 1996 г., работи като сценарист. Ким Ки-дук е режисьор от рядък вид. Този самоук кинотворец доби световна популярност с внушителна поредица от творби, характеризиращи се със силната си антикомерсиална естетика. През 2004 г. той безспорно бе фестивален режисьор № 1, след като бе отличен с призовете за режисура в Берлин (за Самарянката) и Венеция (за Стик № 3).