Sofia Film Fest

КАНДИДАТСТВАНЕ 2011

Условия за кандидатстване Формуляр

Вход за потребители

Акредитиран от

15 МИНУТИ С ТОНИ ПАЛМЪР

16.03.2010

С кариера, която се простира в четири десетилетия, и филми, чийто брой надхвърля 100, Тони Палмър все още се увлича по интересни личности, които случайно или не са музиканти, и продължава да прави филми за тях. Българските зрители имаха редкия шанс да гледат една от ранните му творби – лудото пътешествие на Франк Дзапа и групата му в 200 мотела, странния, макар и вероятно достоверен разказ за отношенията между Шопен и полска графиня в Тайната на Шопен и най-новия му противоречив портрет на гръцкия композитор Вангелис – Вангелис и пътуването до Итака. Ако сте видели последния филм, сте сред малкото зрители, имали това щастие, защото бъдещето на филма е неясно, тъй като самият Вангелис не е доволен от крайния резултат.

Тони Палмър даде доста интервюта в последния ден преди заминаването си от София и ето какво сподели и за сайта на София Филм Фест. Може да съм разбрала някои от думите му правилно, а други – не. Както самият той каза, в 15 минути е трудно да си изградиш вярна представа за човека насреща ти.

Четох, че Вангелис и пътуването до Итака е единственият биографичен филм за него, който той одобрява.

Тони Палмър: Не, той не го одобрява. Филмът беше създаден с неговото съгласие, но той го мрази и прави всичко възможно, за да попречи на разпространението му. Според Вангелис филмът показва грешна представа за него. Вече напълно изгубих търпение, но няма да се откажа. Ако иска да се съдим в Англия, просто ще загуби. В един момент ми се обадиха от Sony Classics и ме помолиха да направя документален филм за Вангелис, за да го рекламират като част от своя каталог, но не разполагаха с пари за финансирането на проекта. Така че аз намерих необходимите средства благодарение на свой приятел и филмът всъщност е продуциран от гръцки корабни магнати.

Не знам дали Вангелис знае, но тъжното в случая е, че съм предлагал проекта на ВВС и на американски телевизии, но никой не прояви интерес. В процеса на работа направихме доста компромиси само и само той да е доволен, но така и не постигнахме съгласие. Аз, все пак, съм режисьор с известна репутация и не бих могъл да го оставя да ми диктува всичко!

Във филма има редица известни личности като Хю Хъдсън, Ридли Скот, Оливър Стоун, Роман Полански, Харисън Форд, Шон Конъри, които споделят уважението си към Вангелис. Става дума за ранните му години, за късните му композиции, виждаме го и в малко познатата светлина на художник. Изглежда, че сте заснел един цялостен и богат портрет.

Тони Палмър: Съгласен съм с вас, но според него ние сме накърнили репутацията му и филмът го подценява като творец. И това са абсолютни глупости. Това е и една от причините, поради които приех поканата на Стефан Китанов да гостувам на фестивала – толкова ми беше дотегнало да слушам от Вангелис колко мрази филма, че започнах да се притеснявам, че не е добър и исках да видя реакцията на зрителите. Е, хората ръкопляскаха на крака и ме трогнаха до сълзи. В крайна сметка, ако искаш един филм да отговаря на вкуса ти, продуцирай си го сам.

Как, в този смисъл, теглите чертата и балансирате между вашата представа за някого и лицето, което той иска да покаже пред света?

Тони Палмър: Нека ви разкажа за Серж Лифар, известния хореограф, работил с Дягилев. Когато го интервюирахме, той ми разказа една красива история. През 1929 г. отишъл във Венеция да търси Дягилев. Знаел, че Сергей Павлович е много болен. Аз, лично, добре запомних датата, която спомена, защото съвпадаше с рождения ми ден. И така, той разказа, със сълзи в очите си, как същата вечер Дягилев починал в прегръдките му. Потресаваща история!

Само дето в нея няма и капчица истина. Това не се е случило във Венеция, нито пък на 29 август и Дягилев съвсем не е починал в ръцете на хореографа. Но именно в това искаше да ме убеди Лифар. С живите имаме проблем, защото те никога няма да ви кажат истината.

Вярно, това, което ви разказах, е един от най-крайните примери, но с такива често съм се сблъсквал. Покойниците са по-лесна тема, но пък в техния случай трябва да се борите с официалния им обществен образ. Например, хората имат определена представа за Шопен. И ако решите да направите филм, в който представите съвсем различна личност – а моето разбиране за тази личност идва от дългото слушане на музиката му, от това, че съм се опитвал да го опозная чрез нея, – това не е филм за немощния старец, който говори с подобен на моя глас днес. В музиката му аз съм открил страстна и изпълнена с гняв натура, енергична и смела.

Хората обаче казват: „Не, това не е Шопен.” Така че се оказва, че и с мъртвите не е толкова просто. Но мен винаги са ме привличали хората. Не съм се интересувал от Мария Калас, защото е била велика певица, а защото е била отчаяно объркана жена, която по случайност е била е велика певица.

Карл Орф, например, не е бил светла личност. Интервюирах трите му съпруги и децата му и всички споделяха ужасни неща за него. Това обаче не го прави по-малко добър композитор.

Значи вие не решавате да направите филм за някого, защото сте почитател на музиката му?

Тони Палмър: Аз подхождам към всеки творец чрез музиката. И след това се отправям на пътешествие, в което се опитвам да разбера какво е оформило въпросните хора в личностите, които са се превърнали. Разбира се, правя догадки. Като цяло ми се струва, че по-често съм бил прав в тях, отколкото съм грешал. Понякога ме обвиняват, че греша.

Снимах мащабен филм за Брамс, казва се Брамс и малките пеещи момичета. Когато ме попитаха кои са тези момичета, обясних, че Брамс е израснал в бордеите на Хамбург, а през последните 15 години от живота си е живял във Виена с проститутките, които са се грижили изцяло за него. Те са били де факто неговото семейство. Това обаче дълбоко обиди пуритански настроените почитатели на Брамс. Заснехме филма през 1992-1993 г. През 2001 г. излезе книга за композитора, в която има цяла глава, посветена на филма ми и в нея се казва, че първият, който се е натъкнал на истината и я е споделил, е бил британският режисьор Тони Палмър.

Така че, рискувам постоянно. Например, ако се прибера у дома и напиша нещо за вас, това ще са догадки, а не истината за това коя сте. Нещо може да уловя правилно, а за друго – да сгреша. И затова когато започвам да снимам филм за някого, ми се иска да отделя една или 2-3 години само да слушам музиката му, да го интервюирам няколко пъти и постепенно да го опозная.

Филмографията ви обаче се състои от над 100 заглавия. Откъде намирате време за този дълъг изследователски процес?

Тони Палмър: Е, аз съм много стар и съм живял дълго!

Имате ли любим сред филмите си, някой, от който сте по-доволен, отколкото от другите?

Тони Палмър: Не, нямам. Когато ви се роди още едно дете, в един миг то приковава цялото ви внимание. Любим е винаги последният ми филм, тъй като е най-нов и ми се струва най-прекрасен. Някои от тях се приближават много до моята философия за света, например Парсифал (1997). Или филмът, който заснех за конкурса Мис Свят и който отразява моето виждане за жената и красотата. Това не значи, че са ми любими. Знам, че има филми, които са се получили добре и такива, които не са толкова сполучливи.

Защо започнахте да снимате филми предимно за музиканти, композитори, певци?

Тони Палмър: В началото на кариерата ми в ВВС ми поръчаха да направя филм за Бенджамин Бритън (Бенджамин Бритън и неговият оркестър) и очевидно решиха, че се справям добре с подобен тип биографии. На няколко пъти се опитам за избягам от кариерата си на документалист, но никога не ми се е отдавало за дълго.

Тук получихте наградата на София.

Тони Палмър: Да, бях изумен. Не зная с какво съм я заслужил, но съм дълбоко признателен и горд. Винаги се изненадвам, когато получавам награда. Окачва се, че когато аз много си харесам някой филм, той минава почти незабелязано. А тези, от които не съм особено доволен, получават отличия. Човек само точно усеща когато нещата му са се получили добре.

Как се запознахте със Стефан Китанов?

Тони Палмър: Със Стефан се запознахме когато ме покани да съм гост на Рок Филм Фест, защото имам и доста рокендрол филми. Аз веднага го харесах, защото той е много гостоприемен. На следващата година, когато отново бях гост на фестивала, му предложих да копродуцира Англия, моя Англия и той се съгласи. Оказа се, че до тогава не го е правил, но се справи чудесно и това постави началото на продуцентската му кариера. И след това сме работили заедно и по Тайната на Шопен.

Лора Трайкова

За да пишете коментари, трябва да се логнете!

ОСТАВА ПО-МАЛКО ОТ МЕСЕЦ ЗА КАНДИДАТСТВАНЕ НА СОФИЯ ФИЛМ ФЕСТ 2011

11.11.2010

15-ят Международен София Филм Фест ще се проведе от 4 до 20 март 2011 в град София. Краен срок за кандидатстване: 1ви декември 2010.